Много често преживяването за неудоволетвореност в живота и произлизащите от това страдания на човека са свързани с погрешното възприемане на действителността и замяната на реалната, действителна ситуация с представата за нея, желаната ,  фантазна, но нереална. Погрешното възприемане на нещата от своя страна води до множество други несъответни стъпки и накрая до момента в който човек уж всичко е направил както трябва, но това никак не го е приближило до очакваното. Можем ли да си спестим произтичащата от това болезненост?

   Най-голямата трудност е да си позволиш да се усъмниш в основите на обичaйнaта картина за нещата?
   Всички ние сме възпитавани от нашите родители или тези, които са ги заменили, общество, телевизия, училище, интернет. Научили са ни да различаваме добро и зло, насадили са ни ориентири по които да избираме своя път в живота. Така се случва вграждането на неопитния човек в социалната система. Учат ни на общите правила на играта. След това израстваме и откриваме, че правилата далеч не винаги е възможно да се спазят и далеч не винаги си струва това да се прави. Ако за това откритие са ни подготвили от по-рано, всичко ще премине гладко и ние по естествен път ще коригираме нагласите си в съответствие с тези правила, които ни диктува новата ситуация. Това на което са ни учили в детството, важи за някакъв усреднен общ случай, а реалният живот практически е пълен с изключения.
   Ако нашите възпитатели в своите усилия да ни водят по правилният път са били сковани и догматични, то ние неизбежно, рано или късно ще се окажем в ситуация на невроза. Променливите обстоятелства в живота изискват постоянна корекция на поведението. Но, ако ние не можем да си позволим да се откажем от заучените правила, това ще доведе до нарастване на вътрешното ни напрежение и засилване на вътрешния конфликт. Ще страдаме от това, че се опитваме да бъдем такива, каквито са ни учили да бъдем, в ситуации в които да сме такива хора е неудобно, неизгодно, невъзможно.
   Човек,  който е застинал в  натрапеното му възпитание, чието  развитие е спряло в детството не натрупва и не асимилира свой собствен опит. Като омагьосан възпроизвежда поведенческите сценарий, който е научил далеч назад в детството си. И това му коства много. Върти се в затворен кръг на едни и същи ситуации и преживявания. Субективно това носи усещане за несвобода, свързаност с чужди ценности, мнения и оценки. На практика, ако не настъпи някакво изменение в това състояние човек може да остане до старостта си и до края на живота си.
   Да допуснем, че сме се родили в семейство на мили, доброжелателни, несклонни към насилие хора, които са ни научили да мислим, че че да бъдеш агресивен е лошо. Възпитали са ни, че трябва да си добър към другите, да се отнасяш към тях с разбиране, да не ги обиждаш, да ги уважаваш и т.н.  Добра нагласа в същността си, но в реалния живот е правилна само в определена среда – в среда на също такива дружелюбни и доброжелателни хора. В армията, в затвора или просто в жестока и/или конкурентна среда с такива възгледи за живота можеш много лошо да пострадаш.
   Ако тези ценности не са ни били налагани с желязна ръка и ако за неспазването им не са ни грозили всемогъщи наказания, то ние много скоро, благодарение на собственият ни опит ще разберем тяхната условност и ограниченост.
  Ако все пак се окажем заложници на тази идея за доброта към всичко наоколо, то ние неизбежно и постоянно ще се оказваме попарени от нея.
  И тук има два варианта – или да продължим да сме вкопчени в своята вяра и обречени на нещастност  до края на живота си, или да започнем да си задаваме въпроси за вярността на своите нагласи и постепенно да стигнем до по-зряла и цяла картина на света, където имат място и доброто и злото  едновременно. Или застиваме в конфликта на реалноста и фантазията за нея или излизаме от пределите му, порастваме и виждаме света по широко и ясно.
  Ключовият момент тук е в съпоставянето на собствените представи за живота със своят непосредствен опит. Т.е. целият смисъл на порастването не е в това да се заменят детските представи за живота с представите на възрастен, а в това да престанем да живеем само с някакви представи и да започнем да възприемаме собствения си опит и на негова основа да правим свои собствени изводи, дори и те да се разминават със старите ни нагласи и вярвания.
   Психологически порастналият възрастен се отличава от застиналия, инфантилен човек с това, че има смелост и мъдрост да живее със своята собствена глава, да се опира на своя собствен опит, вместо да се отвръща от себе си и да живее по правила и наставления получени някога, отдавна в различна среда и условия. Както казваше един уважаван от мен професор: „Моят Бог е моят опит!“