Не е нужно човек да е специалист в областта на човешкото психологическо развитие за да улови все по-натрапливо заобикалящата ни тенденция и стремеж за пребиваване в състояние на „вечна младост“, продължаващо във времето тийнейджърстване, за непорастване и непоемане на задачите и отговорностите на възрастния човешки индивид.  Бихме могли да ограничим разсъжденията си само с веселата част на това явление и типично в негов стил да се позабавляваме неангажиращо с комичните примери от ежедневието ни, ако нещата не бяха в същността си толкова дълбоки и опасно сериозни.
   Светът на детето и светът на възрастния са два отделни свята, напълно завършени, абсолютно определени, със свои собствени координатни системи, съвършено различни. Преминаването от състоянието на дете в състояние на възрастен е винаги свързано с преодоляване на някаква критична точка, на преломен момент, който поставя края на детството и началото на възрастността. Докато детството е естествено състояние в което човек живее по инерция със страни определени от другите т.е. от социална гледна точка човек се явява обект, като възрастен, той трябва да бъде вече субект на обществото. И тази метаморфоза е свързана с вътрешни преобразувания и често с определени дози болезненост.
   Ако подрастващият не получи определен импулс във възрастта 13-20г., ако не премине през някакво събитие, ако не премине през трансформация, не би могъл да стане възрастен. Продължава да бъде пораснало дете. И в повечето случаи това състояние е безизходно. По нататък у него се натрупва определен дисонанс между състоянието на детско подсъзнание и критериите на социалната среда (която изисква от него да е възрастен), което после довежда до куп проблеми, букет от неврози и съвсем не рядко други психиатрични заболявания.
   Процесът на порастване в човешкото общество се отличава от този при животните например. Малкото кутре става възрастен пес по естествен начин. Но ако не се посвети малкото човешко дете  в определени ритуали, ако не му се формира определен социален образ на възрастен, то никога няма да стане сам такъв, защото човекът не е животно, защото човекът е социално същество, което живее в социална матрица и се подчинява на социални закони.
   В традиционните общества ролята на критична, повратна точка на пътя между състоянието на дете и състоянието на възрастен играела т.нар инициация – традиционен обряд в който се задавал образа на модела към който човек трябвало да се стреми. В по-късните общества тази ясна инициация отстъпила на посвещаването в примери за подражание, притежаващи определени качества и характеристики – отговорност, последователност, твърдост и т.н.
   Докато в настоящето, като че ли образа на възрастния на практика съвсем отсъства. Той въобще не е тема. Него въобще го няма. Той въобще не се предлага. От тук и прехода от дете към възрастен въобще или преобладаващо не се осъществява. Остава образа на вечният подрастващ, застинал в психоемоционалното си развитие и несъответен на заобикалящата го действителност от света на възрастните - егоистичен, нарцистичен, чиито единствен стремежа е да си достави и изпита удоволствие, за когото не съществуват морални или други забрани, на когото му е все едно на практика. При това с всички произтичащи последствия. От тук и усещането у страничният наблюдател за пребиваване в детска градина за възрастни.
   Въпреки неблагоприятната прогноза, все пак има възможности за полезен ход. Именно промеждутъчното състояние на разрив с детското, естественият момент на пълно зануляване и задаване на конкретен образ, някаква идея за самостоятелен образ към който да върви е от изключителна важност за превръщането на детето във възрастен. И това в съвременното общество е основна задача на възпитанието, на възпитаващата фигура в живота на детето.
  Тя от своя страна трябва да бъде достатъчно чувствителна по отношение на повратния момент, достатъчно житейски компетентна и богата като душевност, достатъчно добър пример  и достатъчно значим фактор за да съумее да съпроводи подрастващият през този процес.