Въпроса за любовта е така преекспониран, че по важност е равен на въпроса за смисъла на живота, а за много хора дори е тъждествен с него. Да преминеш през живота и да не обичаш, да преминеш през живота и да не бъдеш любим – това едва ли не е най-страшния кошмар на човека. И се започва едно невротично въртене и търсене на „голямата любов“, защото така е прието,така се очаква от всички,  това е някаква изкуствено създадена „норма“ , която всички се втурват да удоволетворяват...Нещо повече,  любовта се свързва с търсене на „своята половинка“, пълно сливане, разтваряне в другия - едно наивно възприятие за това как две самотни и нещастни „половинки“ ще станат едно пълноценно цяло (пълна загуба на лични граници в невротична среда).

   Има един железен принцип в психологията - колкото по-големи очаквания по някакъв повод или събитие има човек, толкова се засилва вероятността от съкрушително разочарование. По-вече очакваш – по-малко получаваш, по-малко очакваш, по-вече получаваш. Реалността е непредсказуема и колкото фантазни представи за бъдещето строим, за това „как ще бъде“, толкова по-сложно става на реалността да се впише в тях. Повишава се вероятността от сблъсъка с големи, болезнени разочарования. И обратно, колкото по-малко планове и фантазии респ. очаквания има, толкова повече реалността става по-красива.

   При  любовта нещата са такива, че очакванията изначално са чудовищно големи. Та нали тя е толкова „важно нещо“! Любовта я  чакат цял живот, с всеки провал и се възлагат нови и нови очаквания, надяват се следващия път най-сетне да бъде, „като в приказките“. После се създават нови отношения, струва ни се че това е тя – любовта..., но минава време и отново се сблъскваме с грубата реалност.... болезнено.  Започва се поредна доза обвинения на другия, че не може да обича, че не изпълнява добре своите задължения и т.н, без човек да си даде сметка за своите нереалистични очаквания и необосновани изисквания. Тезата за неспособността да се обича умело обслужва манипулаторите, които я използват като лост за психологическо въздействие.

   Всъщност поразително е как непринудено можем да обичаме своите вещи и как сме съвършенно неспособни да обичаме дори най-близките си хора.  Да обичаш неодушевени предмети е лесно. С тях отношенията са гладки! От любимата дреха не се изискват чувства. На такива тя не е способна, но и ние не очакваме това от нея. Обичаме я, просто защото я има, хубаво ни е с нея, приятно е да сме облечени в нея, да я усещаме. Но щом стане дума за човек – започват претенциите. Дрехата с нищо не ни е длъжна за нашата любов, а човека е длъжен.

   А как се отнасяме към недостатъците на любимите вещи? Не се ядосваме, не се обиждаме, не се гневим, приемаме ги такива, каквито са. Но с любимия човек нещата не спират до тук, не ни е достатъчно да го имаме до себе си, искаме да се промени, да поправи своите недостатъци заради нас, иначе ще го разобичаме.

  В основата на така поставените човешки отношения всъщност стои необичането на себе си. Не обичаме себе си, не приемаме себе си и поради това сме неспособни спокойно и цялостно да приемем другия. Именно недоволството от себе си създава недоволство от другите.

   Да обичаш друг човек, да изградиш пълноценна връзка е възможно само когато си се примирил със себе си, своите недостатъци, когато можеш да не пренасяш на другия своите вътрешни проблеми.

   И още нещо - ние не свеждаме целия смисъл на живота си до своите вещи и затова с тяхната загуба, нашия вътрешен мир не се разпада на части.  Можем да ги обичаме, но трудно ще „си загубим ума" по тях. А в хората сме склонни да се вкопчваме, да се разтваряме да се загубваме. Не става дума за отъждествяване на хората с вещи и предмети, а за онези простички и ненатоварени с изисквания и разочарования радости и чувства които всеки човек може да изпита към другия при това без да губи идентичността си. Любовта е нещо различно от договор за ексклузивно използване един на друг.

   Наш избор е да обичаме или да не обичаме, да се грижим или да не се грижим, да правим нещо или да не правим за другия – никой не ни е длъжен за нашето добро отношение. И ако не срещнем отклик от другата страна, това още не е повод за обида. Да обичаш или да бъдеш обичан не е означава да владееш.

   Обекта на нашата любов има пълно право да си тръгне, да отиде там, където му е добре, но дали ние сме готови за това, дали можем да се зарадваме за него и да му пожелаем всичко най-хубаво?

   В отношенията с любимите вещи по естествен път се съхранява тази психологическа дистанция, която в отношенията с хората се налага да се поддържа съзнателно и с усилията на волята.

   Способни ли сте да обичате, същевременно съхранявайки своята  (и на другия) цялостност и независимост, (не)разтваряйки се в друг човек?